Факти по спасяването на българските евреи

Протестите на българите срещу мерките, предприети от правителството по отношение на “лицата от еврейски произход”, започват още преди обнародването на Закона за защита на нацията на 21 януари 1941 г. Изпратени са множество протестни писма на граждани от различни избирателни райони в София, Пловдив, на различни професионални сдружения (вкл. на писателите, адвокатите, лекарите, художниците); има протести от страна на самата еврейска общност и протести от страна на Православната църква в защита на покръстените евреи. Редица народни представители (вкл. бившият министър-председател Никола Мушанов) се изказват против приемането на закона.
Въпреки тези протести, законът е приет и прилаган с пълна сила почти до края на войната. Този закон не само предвижда ограничаването на правата на евреите, лишаването им от имущество, забраната да упражняват определени професии, да сключват бракове с не-евреи, но постановява и изпращането на мъжете на възраст от 20 до 46 години в трудови лагери. В резултат на това, през периода от началото на 1941 г. до септември 1944 г., огромният процент от работоспособното мъжко еврейско население се намира в т.нар “еврейски работни групи”. Тези евреи работят по строителството и поддръжката на шосейни и ж.п. пътища, по отводняването на низините край р. Дунав, по корекциите на леглата на разни реки в страната и по общински строителни обекти. Условията за работа и живот са много тежки, при високи трудови норми, лоша храна, масово боледуване, липса на каквото и да е медицинско обслужване и злоупотреби от страна на по-голямата част от надзорния персонал.
След създаването на Комисарство по еврейските въпроси (29 август 1942 г.), което да се занимава с “разрешаването на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси” следва подписване на двустранен договор между Александър Белев, комисар по еврейските въпроси и Теодор Данекер, съветник на германския полицейски аташе по еврейските въпроси, за депортирането на 20 000 евреи от България. Министерският съвет одобрява това споразумение и, за да бъде то изпълнено, гласува 7 постановления, свързани с депортирането на евреите. Депортацията включва всички евреи от “новоосвободените земи” Беломорска Тракия и Вардарска Македония (на брой 11 343), които биват допълнени с “нежелателните евреи” от старите предели на царството – всички онези, които са обществено активни, изявени като водачи на еврейската общност, по-богати или с противо-държавни прояви.
Въпреки опитите за чуждестранна намеса и застъпничество от страна на Англия (представлявана от Шарл Редар, швейцарски пълномощен министър в София), а впоследствие и на САЩ, Испания и други държави, на депортацията е даден ход. Евреите от Тракия са събрани на 4 март и след престой в тютюневите складове на Дупница и Горна Джумая, на 18 и 19 март, са изпратени през Лом за Виена и оттам – за лагера “Треблинка”. От 4221 депортирани до края на войната оцеляват 100 човека. Евреите от Македония са събрани на 11 март в Скопие, а на 22, 25 и 29 март са изпратени за Качаник и за “Треблинка”. От 7122 депортирани оцеляват около 200 човека.
На влаковете с преминаващи през старите български територии евреи стават свидетели стотици хора. Един от тях е софийският митрополит Стефан, който изпраща телеграма до Цар Борис ІІІ с молба да се застъпи за тях. На събраните в Скопие евреи става свидетел народният представител от Кюстендил Асен Суичмезов. Успоредно с депортацията на евреите от “новите територии” тече и подготовка за депортация на евреите от старите територии. Всички евреи от Дупница са поставени под домашен арест, тези от Кюстендил са затворени в училището, пловдивските – също, а на 10 март е издадена заповед за арестуването на софийските евреи.
По изрично настояване на П. Габровски, министър на вътрешните работи на България, цялата операция по депортирането на евреите е била държана в тайна и от широката общественост, и дори от Народното събрание. Това е било възможно по силата на закона, с който Министерският съвет упълномощава Комисарството по еврейските въпроси да поеме изцяло политиката на страната по отношение на евреите. По силата на този закон, Комисарството може да издава укази по “еврейските въпроси”, които имат силата на закони и без да бъдат гласувани от Народното събрание.
След като мнозина българи стават очевидци и на депортирането на евреите от новите територии, и на подготовката на депортирането на евреите от старите територии, се подемат различни инициативи и протести, целящи спирането на депортациите. Протестна делегация от Кюстендил още на 8 март 1943 г. пристига в София и иска среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Те уведомяват Пешев за това какво се случва в града им, след което искат среща с министър-председателя Богдан Филов. Филов отказва да приеме делегацията. Заради тяхната намеса, обаче, министърът на вътрешните работи П. Габровски нарежда да бъде отменена депортацията на евреите от Кюстендил и те са освободени.
След общоградска интервенция биват освободени евреите от Дупница. Пловдивският митрополит Кирил се намесва в полза на събраните в еврейското училище пловдивски евреи (1500-1600 човека, по негови данни). Има застъпничество от страна на народни представители, митрополити и най-обикновени поданици на Царството за евреите и в други градове на страната. Ситуацията изглежда овладяна, но, при все това, подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев подготвя протестно изложение до министър-председателя Богдан Филов срещу изселването на евреите извън границите на страната. Изложението е връчено на 17 март 1943 г. и е подписано от 43-ма народни представители от правителственото мнозинство. Това протестно изложение се тълкува като критика на цялостната политика на правителството на Б. Филов, в резултат на което той иска да се гласува вот на доверие на правителството. След изключително “унизителна”, по думите на самия Пешев, процедура по гласуване, в която министър-председателят разпитва един по един всички подписали се под протестното изложение продължават ли да го подкрепят или не, само 30 от тях остават верни на подписите си. Филов успява да получи вот на доверие от присъстващите 114 народни представители от мнозинството по цялостната политика на правителството, включително и по еврейския въпрос.

На 26 март 1943 г. се гласува вот на недоверие на Димитър Пешев и той е освободен от длъжност. Междувременно евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония са депортирани извън страната, а тези от “старите предели” са само временно “спасени”. Още в началото на май Комисарят по еврейските въпроси Белев има нов план: “Да се изселят вън от царството всички евреи”, като се изпратят в германските източни области 25 000 евреи от София и 23 000 от провинцията, като предаването им стане предимно през Лом и Сомовит. Белев предлага на министър Габровски (който съответно предлага на Цар Борис ІІІ) два варианта: а) – да се изселят наведнъж всички евреи към германските източни области; б) – да се изселят най-напред софийските евреи в провинцията. Самият Белев е подкрепял план “а”, въпреки че за него, дори и по думите на полицейския аташе при германската легация Хофман, не е имало достатъчно полицейски сили, за да се извърши в необходимия кратък срок. Цар Борис ІІІ разпорежда незабавното преселване на евреите във вътрешността на страната.
На 21 май 1943 г. Министерският съвет приема 70-то постановление, с което се нарежда на Комисарството по еврейските въпроси да изсели всички софийски евреи във вътрешността на страната, с изключение на женените за лица от нееврейски произход, граждански мобилизираните, покръстените и заразноболните. На 23 май Комисарството започва да връчва заповеди за изселване в тридневен срок. От докладите на комисаря Белев до министъра на вътрешните работи Габровски става ясно, че се цели “настаняването на евреите временно в лагери, а след това предаването им на германските власти при вдигането им”.
По повод изселването на софийските евреи започват нови вълни на протестни писма, демонстрации и недоволства. На 24 май 1943г., използвайки празника, няколко хиляди евреи и не-евреи организират шествие, което е имало за цел да завърши с протест пред Двореца. На площад “Възраждане”, обаче, шествието е пресрещнато от конна и пеша полиция, като демонстрантите (предимно жени, старци и младежи) са били разпръснати, а 400 души са арестувани. От тях 120 евреи са изпратени във концентрационния лагер при Сомовит.
3 Протестна делегация, предвождана от равините Ашер Хананел и Даниел Цион отива при митрополит Стефан и му разказва за случилото се с демонстрантите и за новите мерки, предприети срещу евреите. Митрополитът се опитва безуспешно да се свърже с Цар Борис и след това се отправя за предварително запланувания тържествен молебен на площада пред “Александър Невски”. В словото си пред събралите се той говори против мерките за изселването на софийските евреи и се изказва в защита на еврейската общност като цяло.
Следват и протестни писма от народни представители, общественици, интелектуалци и духовници. Независимо от протестите, софийските евреи са изселени извън столицата. В доклада си до Главното имперско управление за сигурност германският полицейски аташе Хофман пише, че “покъщнината на изселените евреи от София веднага след опразването на жилищата се продава на търг. Жилищата се дават под наем. Подслоняването в градовете в провинцията, в някои от които се препратиха до 5000 евреи, представлява само една преходна мярка, понеже училищните сгради могат да се използват само през време на училищните ваканции”.
Въпреки неразбирането и несъпричастността от страна на българския народ, правителството продължава да се готви за окончателното разрешаване на еврейския въпрос. В строго поверително писмо, изпратено от Министерството на вътрешните работи до областните директори, на 1 юли 1943 г. се нарежда изселените от София евреи, пръснати в много населени места (което затруднява контрола върху тях), да бъдат повторно изселени в по-малък брой градове, “близо до ж.п. линия, за да може да се извърши превозването на евреите”.
От 24 май, когато софийските евреи са изселени, до 25 август 1943 г. се променя и вътрешната, и външнополитическата, и военната обстановка. На 15 август Главното имперско управление за сигурност прави трети опит за натиск по отношение на “окончателното разрешаване на еврейския въпрос”. Отговорът на българското правителство е, че моментът не е подходящ. Въпреки това, въпросът щял да бъде окончателно решен “веднага щом германските войски минат на преден план и с това нахлуващата в момента враждебна политическа офанзива мине на заден план”.
На 27 август 1943 г. умира Цар Борис ІІІ. В средата на септември кабинетът на Филов подава оставка. През октомври подава оставка и комисарят по еврейските въпроси Ал. Белев. Интересно е да се отбележи, че Белев е едновременно обвинен (от българска страна пред чуждестранни правителства), че едва ли не еднолично е депортирал евреите от Тракия и Македония; и (от немска страна), че е еднолично отговорен за провала на “окончателното разрешаване на еврейския въпрос” в България.
Въпреки обратите, положението на евреите остава непроменено. Облекченията, които се дават, са незначителни – снемане на жълтите звезди и отмяна на забраната да се преминава през определени улици и да се посещават обществени заведения. Огромният процент от мъжете в трудоспособна възраст остават в трудовите лагери до края на войната. Няколкото правителства, които се сменят през този период, гласуват отмяна на някои членове от Закона за защита на нацията, но евреите не са възстановени нито на старите си местожителства, нито получават обратно имуществата си или правото да работят каквато работа пожелаят.
Извънредно тежките условия на живот и дискриминацията на евреите в България по време на войната са факт. Факт е също така, че нито един евреин - български поданик, който се намира на територията на царството през това време, не е бил депортиран извън пределите на страната и предаден на смърт. Въпреки правителствената политика и усиления германски натиск опазването на тези евреи става възможно заради застъпването на хора от всякакви прослойки на обществото – синдикални и граждански сдружения, народни представители, бивши министри, общественици, интелектуалци и, не на последно място, заради непрестанното застъпничество от страна на Светия синод на Българската православна църква.
“Българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях”, пише германският пълномощен министър Бекерле в докладите си през цялото време на войната. Според него “тук (в България, бел.авт.) не съществуват нито идеологическите, нито расовите предпоставки да се представи еврейският въпрос пред българския народ като бърз и нуждаещ се от разрешение, така както бе случаят в Райха”. Германските представители продължават да смятат, че българската общественост така и не разбира истинското значение на еврейския проблем.
(Материалът е подготвен по текстове от Оцеляването, Сборник от документи 1940-1944, съставител: Давид Коен, София: Шалом, 1995.)